Второ българско царство

В периода между 1183-1185 година във Византия настъпват вътрешнополитически борби, което отслабва значително централната власт. В тази обстановка през 1185 г. избухва въстанието на братята Асен (Иван Асен) и Петър (Теодор-Петър).

Началото на въстанието е поставено през есента на 1185 г. след освещаване на нова църква, кръстена на св. Димитър. Теодор е провъзгласен за цар и приема името Петър. Скоро въстанието се разраства и обхваща цяла Северна България. Военните действия завършват през 1190 г. в Тревненския проход, където византийската армия бива разгромена от българската войска. За столица на българската държава е обявен Търновград. През 12 в. Продължава укрепването на българската държава, което бележи своя разцвет при управлението на цар Калоян, който е най-малкия брат на Асен и Петър (1197-1207).

Цар Калоян си поставя за цел да обедини всички български земи и да възстанови политическата мощ на българската държава. За да получи признание на своята царска власт той започва контакти с Рим. По време на Четвъртия кръстоносен поход през 1202 г. цар Калоян влиза в оживени контакти с папа Инокентий III. На 15 октомври 1204 г. в Търново пристига папска делегация, начело с Кардинал Лъв. На 08 ноември 1204 г. цар Калоян е официално коронован за крал (рекс), като са му връчени скиптър и знаме (материално признание за властта му), а архиепископ Василий е обявен за примас на българската църква.

През 1205 г. цар Калоян предприема мащабни военни операции в Тракия, Македония и Родопската област. През 1207 г. цар Калоян заедно с кумански отряди предприемат обсада на Солун. Пред решаващото нападение, обаче, цар Калоян е предаден и убит от куманския воевода Манастър след болярски заговор. Начело на този заговор е племенникът му Борил, който след смъртта на Калоян се възкачва на българския престол.

При управлението на Борил (1207-1218), България отново търпи териториални загуби, като от нея са откъснати Пловдив, Белград, Браничево и Ниш. През 1217 г. в българските територии се завръща наследникът на Асен (Иван Асен I) Иван Асен II заедно със севастократор Александър. Цар Борил се опитва да укрепи своите позиции в Търново, но бива пленен. На българския престол се възкачва цар Иван Асен II.

В своето управление цар Иван Асен II е известен със своята умела дипломация, дипломатични бракове и силна централна власт. Той успява да превърне България в могъща държава. Неговата външна политика е насочена на юг към териториите на разрастващото се Епирско деспотство на Теодор Комнин. За да осигури мир с епирците Иван Асен II сключва договор с Теодор Комнин, скрепен с брак между брат му Мануил Комнин и дъщерята на българския владетел принцеса Мария. Обявяването на Иван Асен II за опекун на малолетния византийски император Балдуин II, обаче обостря между България и Епирската държава. По тази причина епирският владетел Теодор Комнин предприема военна кампания срещу българите като съюзници на латинците. Битката се осъществява на 09 март 1230 г. при крепостта Клокотница (до дн. Хасково). Епирските войски са напълно разгромени, а Иван Асен II пленява Теодор Комнин. След тази победа към българските територии се присъединяват земите на Тракия, Македония, Влахия и Албания. Това териториално разширение отнов връща границите на България на три морета и достига мощта от времето на цар Симеон I. Освен териториална, България достига и значителна икономическа мощ – започват да се секат златни, сребърни и медни монети. Установяват се и значителни търговски взаимоотношения, които са засвидетелствани в Дубровнишката грамота от 1230 г. Столицата Търново претърпява имуществен и културен разцвет.

През 1231 г. взаимоотношенията на България с Латинската империя се влошават, тъй като йерусалимският владетел Жан дьо Бриен е обявен за настойник на малолетния Балдуин II. През 1232 г. унгарците, подкрепени от папата, нахлуват в Белград, Браничево и Видин. Това води до разрив в отношенията между България и западната църква и прекъсване на унията, сключена от цар Калоян през 1204 г. През 1235 г. на църковния събор в Лампсак е възстановена и Българската патриаршия. За да се скрепи този съюз никейският император сключва брак с дъщерята на цар Иван Асен II – Елена. През 1237 г. цар Иван Асен II сключва брак с дъщерята на Теодор Комнин – Ирина, като по този начин постига мир и с Епирското деспотство. По време на неговото управление започват и първите набези на татарите от изток. Цар Иван Асен II е първият, който успява да разбие техен отряд през 1241 г. Той умира на 24.06.1241 г., оставяйки след себе си икономически, териториално и политически укрепена България.

След смъртта на цар Иван Асен II в българската държава започва период на политическа нестабилност. От друга страна Никейската империя започва все повече да разраства своята мощ, татарските нашествия продължават, както и нарастването на военната сила на Сръбското княжество, което от своя страна се превръща в заплаха за българските територии.

На престола се възкачват Калиман I (1241-1246), Михаил II Асен (1246-1256), Константин-Асен Тих (1257-1277), Иван Асен III (1278-1279), Георги Тертер (1280 -1292), Смилец (1292 – 1295) Теодор Светослав Тертер (1295-1322), Георги Тертер (1322 – 1323). Управлението на всички тези царе е белязано от вътрешна политическа нестабилност и външни военни заплахи. Едно от най-известните въстания през този период за узурпиране на властта е това на Ивайло. През 1277 г. селската войска водена от Ивайло се вигнала на въстание и след като спяла да отблъсне татарските набези в българските земи се отправила към Търново. Цар Константин Тих се опитал да потуши въстанието, но армията му била разбита, а царят убит. Под външните запалхи на Византия болярската аристокрация в Търново решава да оженят овдовялата царица за Ивайло и така той е приет за законен български владетел (1278-1280). Раздробяването на страната продължило и при следващите български владетели.

С възкачването на Иван Александър на българския престол (1331-1371) българската държава успяла временно да закрепи политическите си сили. Въпреки някои военни успехи и постижения в кулктурния и духовния живот на България, нейната територия продължава да бъде разпокъсвана от болярски феодални владения (деспотства). Самият цар Иван Александър спомогнал за това разделение, като преди смъртта си решава да раздели територията на бъгларското царство между двамата си сина – той поверил на първи си син Иван Срацимир Видинското княжество, което се превърнало в отделно Видинско царство, а за свой наследник избрал втория си син Иван Шишман. Увеличавал се и броят на обособените деспотства. Почти пълна независмост получил деспотът на Велбъждската област – Деян, на Родопската област – Момчил, Добруджа била владяна от потомците на Тертеровия род, а района между Струмица, Щип и Рилския манастир – Хрельо. В тази политическа обстановка на България за първи път от юг се очертава и нова постоянна заплаха за Балканския полуостров – селджукските турци. Те били често използвани от византийските императори за извоюване на военна мощ. През 14 век обаче нараснал стремежът на турците да излязат извън пределите на Мала Азия и да стъпят трайно на европейския бряг. През 1352 г. султан Сюлейман успява да завземе крепостта Цимпе и така трайно успява да стъпи на европейска територия. За по-малко от десет години турците успели да завземат значителна част от Тракия, включително Стара Загора и Пловдив.

Друга външна заплаха за българските територии през 14 век била и настъплението на унгарското кралство към земите на Балканския полуостров. В тази сложна политическа обстановка през 1372 г. турцитя нахлули в българската държава. През 1382 г. те успели да превземат дунавската крепост Дръстър. Въпреки общите военни усилия на българи, сърби, власи и бошнаци битката при Косово поле на 15 юни 1389 г., изиграва важна роля за завладяването на Балканския полуостров от турците. На 17 юли 1393 г. след продължителна обсада столицата Търново била превзета от турците. Цар Иван Шишман продължава царуването си за кратко от Никопол. Останало само Видинското царство, което след битката при Никопол паднало. Това сложило край на съществуването на Второто българско царство и началото на петвековно Османско владичество по българските земи.

Сподели: