През Първата българска държава (681 - 1018 г.), територията на Тракия в България била от голямо значение. Тракия е разположена на юг от река Дунав и представлява значителна част от южните граници на държавата. В това време тя обхваща значителен дял от сегашните български земи, включително областите около градове като София, Пловдив и Стара Загора.
Още в древността Тракия била населена от тракийски племена като одриси, гети, беси и други. През V в. пр.н.е. се оформя Одриското царство - първата значима тракийска държава, основана от цар Терес I. Цар Ситалк (431–424 г. пр.н.е.) значително разширява територията и сключва съюзи с Атина. Траките имат богата култура, включваща уникални гробници (като Казанлъшката), златни съкровища (Панагюрското, Валчитрънското) и мистични култове към богове като Дионис и Залмоксис.
През I век сл.Хр. регионът окончателно е включен в Римската империя и образува провинциите Тракия, Мизия, Дакия и Македония. Пловдив (тогава Филипопол) се превръща в ключов град с римски пътища, амфитеатри и храмове. След разделянето на Римската империя през 395 г. Тракия остава в границите на Източната Византийска империя.
През VI–VII век Тракия е подложена на нападения от славяни и прабългари, като много от селищата са унищожени или обезлюдени. След победата на хан Аспарух над византийците при Онгъла (680–681 г.), се създава Първата българска държава. Хан Крум (803–814 г.) води ожесточени битки с Византия и успява да завладее Сердика (София) през 809 г. укрепвайки българската власт в Западна Тракия. При него българските граници достигат до Адрианопол (Одрин).
По време на цар Симеон Велики (893–927 г.) Тракия се превръща в сърце на българската култура и книжовност. През тази епоха се изграждат крепости, църкви и манастири в региона около Пловдив и Бачково.
След възстановяването на българската държавност през 1185 г. от петър и Асен, Тракия бързо бива освободена от византийците. Цар Калоян (1197–1207 г.) побеждава латинците при Адрианопол през 1205 г. с което утвърждава контрола над Източна Тракия. През управлението на цар Иван Асен II (1218–1241 г.) Пловдив, Станимака и други важни тракийски градове са български, а държавата достига до брега на Бяло море.
След 1371 г. с поражението при Черномен, Тракия постепенно попада под османско владичество. През османския период регионът запазва своето значение - много българи в Тракия участват в въстанията, революционните комитети и борбата за църковна независимост. През XIX век Пловдив става център на Българското възраждане, с активна просветителска и книжовна дейност.
След Освобождението (1878 г.), Източна Румелия (включваща Южна Тракия) е автономна област, но с Съединението през 1885 г. се присъединява към Княжество България. По време на Балканската война (1912 г.), българската армия освобождава цяла Тракия от османците, включително Одрин, но след Междусъюзническата война (1913 г.) България губи голяма част от нея.
След Първата световна война, с Ньойския договор (1919 г.), Южна Тракия (днес в Гърция и Турция) е окончателно откъсната от България. Много тракийски българи са прогонени или бягат на север, заселвайки се в Пловдивско, Бургаско и Хасковско.
През Третото българско царство и по време на Царство България, Тракия остава културен и икономически център. Съвременни градове като Пловдив, Хасково, Стара Загора и Ямбол са важни индустриални, културни и образователни центрове.