През Първата българска държава, която съществувала (681 - 1018 г.) територията на Долния Дунав в България била от изключително стратегическо значение. Долният Дунав служел като естествена граница на юг и югоизток за българската държава и е играл важна роля в историческите и военни събития на този период.
След основаването на българската държава от хан Аспарух през 681 г. териториите на юг от Долния Дунав са завладени от българите след успешните им военни действия срещу Византия. Река Дунав се превръща в естествена северна крепостна линия, която защитава българските земи от нападения на аварите, франките и по-късно маджарите. Важни български укрепления като Силистра (Дръстър), Нове, Сексагинта Приста (дн. Русе), Трансмариска (дн. Тутракан) и Апиария (дн. Ряхово) са разположени по цялото протежение на реката и играят роля на военно-административни центрове.
През IX и X век, особено по времето на княз Борис I (852–889) и цар Симеон Велики (893–927), укрепените дунавски градове не само служат като отбранителни пунктове, но и като важни търговски центрове. Дунавските пристанища улесняват търговията със славянски, византийски и други балкански народи. През този период се изграждат каменни крепости, които са в състояние да издържат дълги обсади, както и християнски църкви след покръстването през 864 г.
През управлението на цар Петър (927–969 г.), в условията на относителен мир с Византия, районът на Долния Дунав преживява икономически разцвет. Това обаче се променя през втората половина на X век, когато нападенията на киевския княз Светослав (968-971 г.) нанасят сериозни поражения на българските градове по Дунава. Именно при Дръстър се разиграва една от най-големите битки - обсадата от Светослав, по време на която българите оказват упорита съпротива. По-късно, след съюз между византийския император Йоан Цимисхий и българите, Светослав е победен и прогонен обратно към Киев.
Долният Дунав остава последна отбранителна линия по време на войните на цар Самуил с Византия в края на X и началото на XI век. След падането на Преслав и източните територии под византийска власт, градове като Видин, Дръстър и Никопол остават важни български опорни точки до окончателното завладяване на страната от Василий II през 1018 г.
Значението на Долния Дунав не се изчерпва само с военната и икономическата му роля - районът е и средище на културен и духовен живот. В някои от дунавските градове се развиват книжовни школи, а археологически разкопки в региона показват съществуването на манастири, базилики и ранносредновековни селища с добре организирана градска структура.
Днес, историческите следи от онези времена могат да се видят в множество археологически резервати и музеи по поречието на Дунава.
Сподели:
