Цар Иван Александър
Иван Александър е български цар, който управлява от 1331 до 1371 г. Произлиза от деспот Срацимир и Кераца Петрица, като принадлежи към последната българска средновековна династия Шишмановци (чрез клона й Срацимировци) по бащина линия и е потомък на Асеневци по майчина линия.
Роден е през началото на XIV век, след сватбата на родителите му около 1300 г. Преди да стане цар в Търново, той заема позицията на деспот на Ловеч.
Възходът му към царската власт е резултат от преврат в Търново, който сваля цар Иван Стефан (1330 – 1331), който е поставен на българския престол от сърбите след битката при Велбъжд през 1330 г. След установяването си на престола, Иван Александър установява мирни отношения с новия сръбски крал Стефан Душан (1331 – 1355), българин по майчина линия. През 1333 г., Стефан Душан се жени за една от сестрите на цар Иван Александър – царица Елена Българска, укрепвайки с това връзките между България и Сърбия.
Иван Александър управлява 40 години, което го нарежда на второ място по продължителност на царското правление след цар Петър I. Той е сред най-влиятелните личности в историята на Балканския полуостров през XIV век.
Първият период от царуването на Иван Александър е успешен във военно отношение. Той воюва успешно с Византия, използвайки монголски наемници, и успява да отстрани последствията от загубената битка със сърбите при Велбъжд през 1330 г. През 1332 г. при Русокастро, Иван Александър възвръща земите между река Тунджа и Черно море. През 1344 г. използва византийските междуособни борби, за да придобие град Пловдив и осем крепости в Родопите.
През лятото на 1341 г., претендент за българския престол, Шишман (третият син на цар Михаил III Шишман Асен и Анна-Неда), се появява в Константинопол. Иван Александър настоява за предаването му, но византийският регент Йоан Кантакузин заплашва да го изпрати с кораби до Бдин, където може да получи подкрепа. Иван Александър събира войска, вероятно се сблъсква с византийската армия при Одрин, но накрая се подписва мирен договор.
През 1342 г., след като се освобождава от вътрешните проблеми, Иван Александър помага на император Кантакузин в обсадата на крепостта Солун. Той изисква ромеите да му предадат крепостта и същевременно изисква от сръбския крал Стефан Душан да задържи Йоан Кантакузин. Иван Александър се оттегля, след като императрицата Анна Савойска призовава на помощ Умур бег. Този етап обаче подчертава слабостите на българската външна политика, когато се опитва да използва съперничествата в Източната Римска империя за своя интерес.
През 1344 г., императрица Анна Савойска предава на Иван Александър голяма част от Тракия и девет крепости в Родопите, за да получи подкрепата му срещу Кантакузин. С този ход тя укрепва българската позиция в региона, но и разкрива трудностите в управлението на голяма територия.
През 1345 г., българите стават свидетели на поражението си от турците и византийците при крепостта Буруград. Този момент отбелязва настъплението на османците на Балканите, което ще има съществено значение за бъдещето на България.
Сребърната монета на Иван Александър и сина му Михаил Асен свидетелства за богатството и влиянието им през този период. Въпреки успехите в началото на управлението му, последният период от царуването на Иван Александър е обелязан от вътрешни и външни трудности, включително загуба на територии и нападения от унгарците и савойците.
След смъртта на синовете му Иван и Михаил през 1349 г. и 1355 г., Иван Александър присъжда областта Видин на третия си син Иван Срацимир. Той се развежда с първата си съпруга Теодора Басараб и се омъжва за Теодора II, еврейка от Търново. Синът ѝ, Иван Шишман, е определен за наследник на Търновското царство.
Въпреки успешния начален период, Иван Александър остава в историята като последният български владетел, който успява да поддържа сравнително стабилно териториално единство, преди България да падне под османско владичество през последните десетилетия на XIV век.
Сподели:
