Първо българско царство

Зараждането на българската държава започва още през 632 г., когато хан Кубрат обединил повечето от българските земи, част от общирния аваро-български хаганат. Територията на това обединение обхващала земите на север от Черно море и ограничена от Карпатите, Кавказа и река Волга, с известното наименование в историческите извори Волжка България или Велика България. Точната година на признаването ѝ като държава е спорна. Според някои това се случва още през 635 г. при властта на хан Кубрат. Според всеобщо приетото мнение, обаче, за неин фактически основател се приема хан Аспарух (наследник на хан Кубрат). След разпадането на Велика България хан Аспарух се установява в днешните територии на Бесарабия и Добруджа, където заедно с местните славянски племена през 680 г. извоюва победа в битката при Онгъла. Резултат от тази битка е подписването на мирен договор с Византия, която признава новосъздадената държава. Първата столица на българската държава е Плиска (разположена в днешна Североизточна България). След създаването на бълкгарската държава следващите години на управление на всички владетели са белязани от усилията им за установяване на трайни политически отношения с Византия, разширяване на територията и укрепване на държавността.

Хан Аспарух управлява до около 700 г., когато негов наследник става хан Тервел. Един от най-големите успехи в управлението на хан Тервел е извоюваната победа над армията на Арабския халифат при обсадата на Константинопол през 717 г., което спира нашествието в европейските територии. Територията на българската държава се разширява в югоизточна посока. Хан Тервел получава и титлата „кесар“. По този начин било признато официалното право на българския владетел да господства над заетите от българите територии. След управлението на хан Тервел, престола заемат последните представители на рода Дуло – хан Кормесий (Кормисош) (721-738) и Севар (738-753). От 753 г. начело на българската държава застават владетели от рода Вокил. Първият от тях е Винех, който поема властта през 753 г. Последват години на политтическа дестабилизация за българската държава, като на престола често биват сменяни владетелите. В този период Византия предприема и няколко похода в българските територии, които обаче не носят сериозно териториални или политически последици. Българската власт укрепва едва при управлението на хановете Телериг (768-777) и Кардма (777-802). Предприетото от тях стабилизиране на българската държава подготвя подходяща почва за разцветът на българската държава по време на управлението на хан Крум (803-814). В началото на своето управление той предприема няколко мащабни похода в северозиточна посока, след които той успява да присъедини огромни територии към България, а именно – Трансилвания, Банат и Източна Панония. Природните богатства на новозавладените територии благоприятстват за разрастването на иконимическата мощ на българската държава. Това кара византийският император Никифор I Геник да предприеме поход срещу разрастващата се българска мощ. Тези походи започват още през 807 г. и 808 г., които завършили с неуспех за византийците. През 809 г. в похода си срещу тях хан Крум успява да превземе крепостта Сердика. Въпреки преговорите хан Крум не успял да постигне примирие с византийците и той започнал да подготвя нападение над тях. Хан Крум успял да избегне превземането на столицата Плиска, въпреки че тя била опожарена от византийците. След нанесеното поражение над българската държава, император Никифор I Геник се отправил обратно към Византия. Но при навлизането на армията му на 26 юли 811 г. във Върбишкия проход, въоръжената българска армия нападнала внезапно и нанесла пълен разгром на византийската армия. Тези събития подтикнали хан Крум да продължи своите военни действия и продължил своето настъпление на юг. След тези военни кампании той успял да превземе Тракия и редица важни крепости, като Дебелт. Военните действия продължили и през 813 г. край Версиникия. След поредната победа на хан Крум той повел българските войски към Константинопол. Византийската империя направила опит да убие българския владетел, което довело, обаче до нови мащабни опостушения от страна на хан Крум в Тракия. След това започнала отново подготовка за обсада на Константинопол, но тогава на 13 април 814 г. достигнала и вестта за смъртта на хан Крум, като според някои той е починал от сърдечен удар, а според други е бил отровен.

Управлението на хан Крум е белязано не само от неговата териториална и военна мощ. Ханът полага и големи усилия за укрепване на държавата. Териториалното разрастване на българската държава и разнородното население, което населява тези територии налага въвеждането на общи закони за цялото население в различните територии на българската държава.

Наследникът на хан Крум е хан Омуртаг, който управлява от 814 г. до 831 г. Във вътрешнополитически план той продължил и развил политиката на хан Крум за централизиране на властта. Сключването на 30-годишен мирен договор с Византия, дава възможността на хан Омуртаг да предприеме значими реформи и мащабно строителство. Материални свидетелства за този договор са запазени в т.н. Сьолейманкьойски договор, открит при село Сечище (Нови Пазар), в който са запазен някои от клаузите на сключения договор. В историята хан Омуртаг остава известен с предприетата от него мащабна строителна дейност. Възстановена е столицата Плиска след опожаряването ѝ от Никифор I Геник през 811 г. Построен е и нов хански дворец с тронна зала. Поставя се началото и на изработването на каменни релефи – като най-значимичт от тях е Мадарският конник, както и многобройни каменни надписи, изписани с гръцка азбука. Предприема се строителство на много владетлски резиденции, водопроводи и мостове. Хан Омуртаг умира през 831 г., когато е наследен от третия си син хан Маламир (831-836), а той от своя страна е наследен от неговия племенник Пресиян (836-852). Периода между 839-842 г. е белязан от една война със Сърбия, като военните действия имали променлив успех. Хановете Маламир и Пресиян продължили разширяването на България в посока към Беломорска Тракия и цяла Македония.

През 852 г. на българския престол се възкачва синът на хан Пресиян – Борис. Сред най-значимите събития по време на управлението на хан Борис е приемането на християнството, като религия по българските земи. Ханът приема титлата княз, като по този начин той целял да скъса с езическите традиции. След покръстването си княз Борис приел и ново име – Михаил, в чест на византийския император Михаил III. Започнало приобщаване на българите към европейската и християнската цивилизация. Започва строителство на църкви, а богослуженията в тях се извършват от византийски свещеници на гръцки. Княз Борис осъзнал опасността от византинация на българското население чрез византийското духовенство. За да съхрани българскаат идентичност той приема учениците на Кирил и Методий в българския двор. С техните усилия и подкрепата на българския владетел те успяват да създадат българската азбука, както и да разпространят писмеността и словото сред българското население. През 879-880 г. Дветия вселенски събор поставя началото на независима (автокефална) българска архиепископия, което я освобождава от зависимостта към Константинополската църква.

Следващият владетел на българската държава е Симеон I. Той продължава църковното и просветителско дело на своя баща княз Борис. Освен това неговото управление е насочено отново към териториално разширение и политическа мощ. Една от най-известните битки в българската история е именно при управлението на Симеон I – битката при Ахелой. Военните действия се случват на 20 август 917 г. Византийската воска предвождана от Лъв Фока претърпява огромно поражение с десетки хиляди жертви. Дори и след този разгром Византия продължавала да отказва да признае царската титла на Симеон. Именно затова българският владетел влязал в контакт с папството в Рим и получил благосклонен отговор. През 926 г. в Преслав пристигнали папски легати на папа Йоан X, които били упълномощени да извършат царска коронация на Симеон и да провъзгласят българската църква за патриаршия. Българският владетел не успял да дочака реализацията на тези събитя тъй като на 27 май 927 г. починал от сърдечна криза.

Освен с политическата и военна мощ, периодът на управление на цар Симеон I, е известен в българската история и като „Златен век“ на българското средновековие. През този период България достига своя културен разцвет, превръщайки се в духовен и литературен център. В Преславската и Охридската книжовна школа, които били основани още при Борис се провеждала усилена книжовна дейност. Симеон превръша и новата българска столица Преслав във уникален религиозен и културен център. В него били построени двадесет кръстокуполни църкви и многобройни манастири, внушителният царски двореь и Златната (Кръгла) църква. Изкуството също било част от разцвета на този период, представено от преславската рисувана керамика.

След смъртта на цар Симеон тронът заел синът му цар Петър I (927-970). Той успява да сключи мир с Византия, което от своя страна официално признава царската му титла и патриаршеският ранг на българската църква. Неговото управление е най-мирният период в историята на средновековна България. Една от основните задачи на цар Петър била да преодолее възникналото и все повече разпространяващите се ереси сред българското население, като най-силното сред тях било богомилството.

След смъртта на цар Петър I през 969 г. започнала постепенна политическа криза, като се сменили няколко владетели на престола. През този период Византия успява да завладее цяла Тракия и Мизия, като пада и столицата Преслав. През 997 г. на престола се възкачва цар Самуил. Столицата на българската държава е преместена в Охрид, Македония. Управлението му е белязано от редица военни поражения за българската държава, които завършват с победа на Византия над българската държава. Най-голямото поражение цар Самуил претърпява на 29 юли 1014 г. в битката при с. Ключ. Пленени са между 14 и 15 хиляди български войници. Император Василий II заповядал на всеки сто войници един бъде оставен със здраво око. Когато ослепената войска достига до Преспа, цар Самуил не можал да издържи на гледката и починал. Неговия наследник Гавраил Радомир става жертва на преврат и между 1015-1018 г. на престола се възкачва неговия братовчед Иван Владислав. Последният владетел на Първото българско царство е Пресиян II. Император Василий II продължава своето военна политика в българските територии и през 1018 г. пада и последната българска крепост под византийска власт. Това слага край на Първата българска държава, която пада под Византийско робство до 1185 г.

Сподели: