Османско владичество

Османското владичество отнася до периода, в който България е под Турско робство. Този период трае 5 века, започвайки през XIV век и продължавайки до Освобождението на България през 1878 г. В този период страната претърпява значителни социални, икономически и културни промени.

Османската империя въвежда такси и данъци, които засягат населението. Феодалната система се разпада, и се установява турският тимарски ред, при който по земята се разпределят тимари (феодални земи) на османските военни служители.

Населението понася изключително тежки удари - много мъже биват убити, жени биват откраднати и насилени, деца биват жертви на така наречения "кръвен данък", много българи са изселени от родината и и в последствие са асимилирани. Всякакви останки от културата на Първото и Второто Блъгарско царство биват преследванти и унищожени, като остават единствено малка част, които били тежко укривани. Откъм религиозни изповядвания, Османската империя изобщо не е имала толерантност. Нивата на толерантността варират измежду вековете, но въпреки това множество българи биват убити при откъс да се потурчат и да приемат исляма като религия. Потурчването бива доброволно и насилствено, групово и самостоятелно. Някои от потурчениет българи успяват да запазят своите език и обичаи. Днес те се наричат българите мохамедани, или помаци. Други приели исляма българи, научават турския език, обаче запазват много от елементите на българските обичаи в своя бит.

През столетията на чуждото владичество, православните институции се утвърждават като основни пазители на българския дух и като важен канал за връзка с външния свят в подкрепа на националната кауза. Отличаваща се фигура в това отношение е Петър Богдан, който през 1667 г. създава "История на България". Той играе ключова роля в формирането на основите на ранното Българско възраждане и през 1688 г. участва в подготовката на Чипровското въстание. Този период, означен с дейността на Петър Богдан, представлява не само усилия за запазване на българската култура, но и за активна съпротива срещу чуждестранното управление. В същото време, българското католическо духовенство също играе важна роля в поддържането на българския език и просвета. Филип Станиславов, известен католически книжовник, е един от изтъкнатите представители в този контекст. През 1651 г. той публикува "Абагар" - първата българска печатна книга.

Последен, но не и по значение, е Паисий Хилендарски, който обикаля по българските земи и манастири, събира информация от летописи и съчинения за подвизите на българите. Част от тези източници са съчиненията на Патриарх Евтимиий, житията на Иларион Макариополски и Гавраил Лесновски, както и творби на Цезар Бароний, цар Иван Александър, абат Мавро Орбини и други. През 1760-1762 година създава малък сборник с разкази, наречен "История славянобългарска". Тази творба се счите че е от най - влиятелните фактори за формирането на периода на Българското национално самосъзнание

Борбата на българите срещу турското робство дълга и кървава - стотици години наред редица въстания и бунтове избухват и биват потушени. Борбата еволюира от хайдушкото движение и множество въстания, към четничеството и накрая към национално-революционното движение, продукт на което е Априлското въстание, избухнало през 1876 година и Освобождението през 1877 – 1878 г.

Сподели: