Охридско е ключова област, разположена около днешния град Охрид и Охридското езеро, на границата между съвременна Северна Македония и Албания. През Средновековието този регион се утвърждава като един от най-важните политически, военни и духовни центрове на българската държавност, особено в края на X и началото на XI век.
Охрид и околността му са населявани още от древността. През I хилядолетие пр.н.е. районът е обитаван от илирийски и тракийски племена. При римската експанзия през I в. пр.н.е. регионът става част от провинция Македония, а по-късно от Византийската империя. В края на античността градът е известен под името Лихнидос - важно селище по римския път Виа Егнатия.
С разширяването на Първото българско царство при хан Крум (803 - 814 г.) и особено при цар Пресиян (836 - 852 г.), българите достигат до територията на Охридско. При княз Борис I (852 - 889 г.), след приемането на християнството през 864 г. в региона се утвърждават християнски епископии, а Охрид започва да придобива и духовно значение.
Най-големият разцвет на Охрид настъпва при управлението на цар Самуил (997 - 1014 г.). След падането на столицата Преслав под византийска власт (971 г.), Самуил, заедно с братята си Давид, Мойсей и Арон, създава независим център на съпротива срещу Византия, като премества управлението в западните български земи предимно в Охридско и Преспа.
Около 990 - 997 г. Самуил се провъзгласява за самодържавен владетел, а Охрид се превръща в столица на българската държава. След като патриарх Герман умира през 1015 г. българската църква е преместена окончателно в Охрид и става Патриаршия. Най-висшата духовна институция на българите.
Църквата „Св. София“ в Охрид е смятана за седалище на тази Патриаршия. В града са изградени и множество други храмове и манастири, сред които най-известни са „Св. Наум“, „Св. Климент“ и „Св. Пантелеймон“, които стават центрове на книжовност и просвета.
След битката при Беласица (29 юли 1014 г.), в която Самуил претърпява тежко поражение от византийския император Василий II, започва упадъкът на Самуиловата държава. През 1018 г. след смъртта на последния цар от династията - Иван Владислав, българската държава е окончателно покорена от Византия.
Охрид губи своята политическа независимост, но византийците запазват статута на църквата - превръщайки я в Охридска архиепископия. Макар и подчинена на Константинопол, тя запазва българския език и традиции, което я прави важен духовен и културен стълб на българщината през вековете.
По време на Второто българско царство (1185 - 1396 г.), Охрид не попада изцяло в рамките на българската държава. Въпреки това, връзките между Охрид и Търново остават силни. Архиепископията запазва своето влияние в югозападните български земи. Охридските духовници продължават да обучават свещеници, да създават книжнина и да съхраняват българските културни традиции.
След падането на Балканите под османска власт (XIV–XV век), Охридската архиепископия продължава да съществува, дори и под османски контрол. През 1767 г. с ферман на султан Мустафа III, архиепископията е окончателно закрита и подчинена на Цариградската патриаршия - акт, който е част от процеса на елинизация.
През XVIII и XIX век, регионът на Охридско се включва активно в българското възраждане. Местното население води борба срещу елинизираното духовенство и настоява за връщане на българския език в богослужението и училищата. През 1870 г. при учредяването на Българската екзархия, жителите на Охрид и района с мнозинство изразяват волята си да принадлежат към българската църква.
След Балканските войни (1912 - 1913), Охридско преминава в рамките на Кралство Сърбия, а по-късно става част от Югославия. Въпреки това, българската културна памет за региона остава жива. По време на Втората световна война (1941 - 1944 г.), Охридско временно попада под българска администрация, но след края й отново е включено в Югославия.
Днес град Охрид и Охридското езеро са обект на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Макар да е част от Република Северна Македония, Охрид продължава да бъде символ на българското духовно и културно величие, свързано с делото на Св. Климент и Наум, цар Самуил и Охридската патриаршия.
Сподели:
