Византийско владичество

Византийското владичество, наричано също Византийско управление, е периодът от 1018 до 1185 г., през който българските земи са под византийско владение.

След падането на Първото българско царство през 1018 г., император Василий II въвежда в българските земи византийската държавно-административна уредба. Териториите на България са разделени на теми, с всяка от тях с различен административен център. Югозападните български земи са част от темата България с център в Скопие. Тема Паристрион обхваща земите между Стара планина и река Дунав. Третата тема е Сирмиум (днес Сремска Митровица), която включва северозападните български земи. Останалите земи са разпределени във византийските теми Невпатска, Македония и Волерон. Българската патриаршия е понижена до ранг на архиепископия. Политиката на византийските императори е насочена към постепенна асимилация на българското население. Голяма част от знатното българско население е преместена в Грузия и Армения, за да се предотвратят евентуални преврати или амбиции за възстановяване на българската държавност.

В старите български столици Плиска и Преслав, както и в градовете с развити занаятчийски традиции, се наблюдава постепенен упадък. През XI-XII век българското население се занимава главно със земеделие, като се развиват градове, които поддържат търговски отношения с византийския пазар, като Видин, Никопол, Червен, Дръстър и др.

Проходът на Првия и Втория кръстоносен поход през българските земи (1096-1097 и 1147-1149) причинява сериозни опустошения и влошаване на условията на живот. Това допринася за серията въстания срещу византийската власт и опити за възстановяване на българската държава. Първоначално се предвеждат две широкомащабни въстания. Първото от тях, през 1040-1041 г., е предвождано от Петър Делян, а второто, през 1072-1073 г., от Георги Войтех.

Този преработен текст интегрира ключовите думи от заглавието "Византийско владичество" по естествен начин, без да се дублира съдържание.

Сподели: