Манчовата буна

През 1826 г., Манчо се съгласява да стане войвода и ръководи българска дружина от 15-17 души в борбата срещу турците. Дори с малко численост, тя причинява сериозни загуби на турските си преследвачи, което печели уважението им. Те го наричат Манчо паша.

Властителите не смеят да го преследват в планината, а самият Манчо не се чувства в безопасност в Берковица. Това вдъхва увереност на българите, които два пъти организират въстания през 1829 и 1831 г., но те бързо се провалят под ръководството на Пано Стамов и Гаврил Жарков.

През 1835 г., Манчо организира нов опит за въстание, търсейки подкрепа от Сърбия. Въпреки договореностите за подкрепа и оръжие, предоставени от сърбите, въстанието е неуспешно. След поражението, Манчо се оттегля в Берковица, където възобновява борбата. През април 1836 г., въстанието избухва и се разпространява в града, завземайки казармата и бейския сарай. След тази победа обаче, турците усилено нападат, а Манчо се оттегля на връх Малък Ком.

Турците предприемат сериозни нападения, но Манчо използва стратегията на засадите и им създава множество загуби. В битка близо до с. Гинци той отново успешно атакува турците и ги принуждава да се оттеглят. Въпреки трудностите, турците обаче подновяват атаките си и в края на май 1836 г., след кратко сражение, достигат връх Малък Ком. Манчо Пунин и оцелелите въстаници се оттеглят, и той решава да сложи край на борбата си. Във възхода на слънцето той се хвърля от скалата, но вместо да се разбие, от там излита орел и се издига към висините.

Този жест се тълкува като предаване на борбата, и Манчо Пунин остава в историята като един от българските герои, смело се изправил срещу османската власт.

Сподели: