Беломорска Тракия е географски и исторически регион, разположен в южната част на Балканския полуостров, край бреговете на Егейско море. Тази област е била сцена на многобройни исторически събития и промени, като през вековете преминава под владение на различни държави и империи, включително Византийската империя, Османската империя и българските държави.
През периода след Балканските войни (1912–1913 г.) Беломорска Тракия става част от българската държава. В този исторически момент областта е организирана административно в Гюмюрджински окръг, който включва десет околии. Една от важните административни мерки в региона е откриването на българска митница в град Дедеагач (днешен Александруполис) през октомври 1913 г. с клонове в селата Макри и Мароня. Тази митница играе ключова роля за стопанския живот и търговия в района.
Само за една година след присъединяването на Беломорието към България, до средата на 1914 г. български инженерни бригади разработват и прилагат първите регулационни планове. Те урбанизират и въвеждат улична и дворна регулация в много села, с което поставят основите за модерно административно управление и развитие на населените места.
През 1915 г. се образува и Одрински окръг с център гара Караагач, което е предградието на Одрин. По конвенцията с Турция от същата година към България са присъединени 2588 кв. км територия с над 160 населени места, включително градовете Караагач, Димотика и Кулели. Важен стратегически и икономически актив в региона е железопътната линия до Дедеагач, а двата бряга на река Марица при вливането й в Бяло море също преминават под българска администрация.
Беломорска Тракия има ключово значение в исторически план за българската държава и култура, тъй като районът е мост между Европа и Азия, както и важна врата към Егейско море. Влиянието на българските владетели и административните реформи през този период оставят трайна следа върху развитието на територията и съхраняването на българската идентичност сред населението.