Старобългарска литература

Старобългарската литература обхваща периода от IX до XVIII век и представлява началото и развитието на българската литературна традиция. Тя се разпространява предимно в ръкопис и се отличава от устната словесност, или фолклора, като се противопоставя активно на него. Зараждането на старобългарската литература е свързано с официалното приемане на християнството като държавна религия в България и християнизацията на другите славянски държави. Това се отразява в преписването и разпространението на религиозни текстове, които са неотделима част от старобългарската литература.

Три основни слоя се очертават в българската средновековна словесност: висока религиозна книжнина, ниска (народна) литература и устна (фолклор). Авторите на произведенията са предимно безавторни поради различни причини. В религиозната книжнина възниква разграничение между каноничната (призната от църквата) и апокрифната литература, към която се отнасят и книгите на еретиците, основно богомилите. Тези последни са забранявани, а книгите им запазвани в малко екземпляри.

Старобългарската литература развива различни жанрове, като житието, похвалното слово и други. Освен религиозната, съществува и светска литература, обхващаща историография, право, естествени науки и различни повествователни текстове. Изследователите говорят също за старобългарска поезия, разделяйки я на декламационна и песенна.

Сподели: