Битоля
Битоля е избрана за столица на Първото българско царство след падането на Охрид под византийска власт през 1015 г. По решение на тогавашния български цар Иван Владислав, градът става център на властта. Този период е отразен в Битолския надпис, изсечен по заповед на цар Иван Владислав. Този древен надпис, считан за един от най-старите български надписи, споменава обновяването на Битолската крепост през 1015 г. от самия „самодържец български“ Йоан.
Битолският надпис е каменна плоча, изработена от мрамор, съдържаща текст на старобългарски език. Надписът представя цар Иван Владислав като внук на Никола и Рипсимия, син на княз Арон, който е брат на цар Самуил. Изсечен е между 1015 и 1017 година и отбелязва укрепването на крепостта в Битоля, започнало на 20 октомври 1015 година. Целта на това укрепление е била защита на българския народ и стабилизиране на властта в новата столица.
Плочата е открита през декември 1956 година при разрушаването на Чауш джамия в Битоля. По-късно е изложена в местния музей. През 1970 година съдържанието й е публикувано от българските учени Йордан Заимов и Василка Тъпкова-Заимова. Техните изследвания потвърждават българския произход на владетеля и на населението по това време.
По време на управлението на Иван Владислав, в района на Битоля се водят активни бойни действия. През есента на 1015 г. при сражение с византийците българската армия постига временна победа, която отлага падането на царството. Въпреки това, през февруари 1018 година, след смъртта на цар Иван Владислав в битката при Драч, Първото българско царство окончателно попада под византийска власт, с което приключва и ролята на Битоля като столица.