Ангорски договор
Ангорският договор, подписан на 18 октомври 1925 г. в град Ангора (днешна Анкара), е важен договор между Царство България и Република Турция от външните министри Атанас Буров (България) и Тевфик Рюшдю Аръс (Турция), с което окончателно се уреждат въпросите, свързани с размяната на население, бежанците и правата на малцинствата след Балканските войни и Първата световна война.
След Втората балканска война и Първата световна война много българи от Източна Тракия остават извън пределите на Царство България и са принудени да напуснат домовете си заради новите граници, наложени от Цариградския договор (1913 г.). Българите от Източна Тракия имат право да се върнат по домовете си според Цариградския договор, но това право не е спазено от Република Турция. През 1923-1925 г. напрежението между двете страни нараства, заради нерегламентираните бежански движения и натиска върху малцинствата.
Ангорският договор урежда окончателната размяна на население между двете страни. Около 70 000 източнотракийски българи няма да имат право да се върнат в Одринския и Лозенградския санджак, а на тяхно място се заселват турски бежанци от новите български територии (около 30 000 души). Тази размяна е целяла да намали етническите конфликти и да стабилизира границите между двете държави.
Договорът предвижда защита върху правата на останалите малцинства и гарантира свободата на вероизповеданието. Българската страна поема ангажимент да осигури равноправие на мюсюлманите в своите граници, включително освобождаване от военна служба, което е продължение на практики, заложени още в по-ранните договори.
Сподели:
