Крепост Лютица
Лютица е средновековна крепост, която съществува от IV до XIV век. Разположена е югозападно и в близост до град Ивайловград, на върха Градището, едно от последните възвишения на Източните Родопи. Тя е една от най-добре запазените български средновековни крепости и една от най-големите в Източните Родопи. Разрушавана е многократно, а в сегашния си вид е построена през XII – XIII век. Находките от керамика, монети, накити, метални и костени предмети, архитектурни детайли показват, че хълмът е бил обитаван от I хилядолетие пр. Хр. В самата крепост са разкрити останки от късноантична трикорабна базилика с мартирий.
Градежът на крепостта започва през IV век. Късноантичните укрепления са почти разрушени по време на нашествията на хуните, готите и славяните. Селището започва да се възстановява в края на VIII век, свързано с опитите за византийска реконкиста на загубените територии, осъществявана от Константин V Копроним. Районът става част от българската държава в началото на IX век по време на походите на хан Крум. След временно владение от Византия, крепостта попада под българска власт около 904 година при управлението на цар Симеон I.
През X - XII век Лютица е значителна крепост в този район на Византийската империя и е завладяна от българите по времето на цар Калоян. След 1208 година, става част от Латинската империя, но след 1230 година Иван Асен II отново я връща под българска власт. Лютица е център на епископия (IX – XVII век) и архиепископия (XVII – XVIII век). Основният градеж се датира още от IV – VI век. В ХIII-ХIV век крепостта достига своя разцвет, а твърдината продължава да съществува до края на XVIII век, когато губи значение като фортификационно съоръжение. Нейните жители се преселват и основават село Лъджа, а църквата на Лютица продължава да се използва след османското завладяване.
Източни Родопи, близо до град Ивайловград, IV век